ВРЕМЕННО ЗАГЛАВИЕ

Когато враговете те ценят,

а твоите си гледат своята,

изправен посред собсвения път

се чудиш как ще минеш зад завоите.

И спираш на междата – истукан –

сред свои чужд, сред чуждите обичан –

корав гръбнак, поредният балкан,

граничен камък, ничий, ничий, ничий.

СЪБИРАНЕ НА ПАДНАЛИТЕ ЩИПКИ

Вън мирише на зима и въглища,
сред прането обветрено зъзна
и си мисля отвеяно - тръгнеш ли,
ще се срина от студ като пъзел,
ще изтракам - търкулната щипчица,
от защипване поомръзнала,
ще ме душат случайните кучета,
ще маркират във кръг над кръста ми
и се моля дано не се случва,
и едва ли не ще се пръсна...
Но извиквам - момиче, я стига?
Събери страховете осаждени.
Мисълта яко дим ни постига -
та, внимавай каква я раждаш.

ОПТИМИЗЪМ ПО НИКОЕ ВРЕМЕ

I

Сега не е часът за мислене:

режи си лука, моркова; усмихвай се.

Изстисквай си не мозъка - скилидките.

По дяволите сметките! Не ти ли писна?

Включи котлона и пусни Вангелис.

Веднъж презри дълбоко телевизора.

Бъди възвишена край мивката – и смела.

Не ти ли писна от отчети и ревизии?

Не си поглеждай в портмонето –

пълно е с бележки – само спомени!

За утре не мисли – далеч е утрото: до дето

картофите се задушат и замирише на насита,

до дето и последният Вангелис се отрони,

докато къщата се оглуши и бавно стихне,

докато и най-късите уши

върху стените се изгладят като стихове...

Бъди добра и се опитай да не умориш

красивите си мисли на манежа.

А после?

Най накрая – току виж

заспиш под думата

на своята надежда.

II

Ако ме видише как режа целина,

леко залисана ти се усмихвам,

в твоите думи съм се преселила,

в звъна на тембъра ти ми се притихва,

щеше да видиш колко си приказен,

как по домашному те обожавам,

а пък смехът ти ме доразлиства

и после гальовно ме приютява.

Сега се сгушвам – също момиченце –

в една, голяма за мене, кухня.

Виж как се радвам – ето, затичвам се ...

С първата пара към теб ще духна.

III

И какво? Изглежда, че излиза –

готвенето, от инерция досадно,

можело да вдъхва оптимизъм

можело през сълзи и да радва?

Има там невкусена магия,

от която съм щастлива и потресена:

как пропадам, за да се открия –

там – сред чубрицата, ригана и чесъна.

Може би мъжете го усещат?

Спомням си онази мъдра мисъл.

Тя е груба. Друго, друго нещо е –

Чудото, което ме ориса.

ЦЕЛУВКА

Безсловесно те гледам и мълча до забрава.
Тази тиха беседа сладък миг обещава.
И полека се спускам – като пух от глухарче –
върху твоите устни ... и замирам, макар че
да вилнея ми иде – лятна буря, стихия –
докато ме разпридаш, аз пък тебе да пия.
Да те вдишвам дълбоко, докато те запомня –
като вярна посока по земята огромна,
за да знам, че те има докато още дишам,
или стана незрима, или ти си отишъл
в най-дълбокото мене и на дух те посея –
моя обич неземна, слънчева Одисея.

картина на Рошпака