ОПТИМИЗЪМ ПО НИКОЕ ВРЕМЕ

I

Сега не е часът за мислене:

режи си лука, моркова; усмихвай се.

Изстисквай си не мозъка - скилидките.

По дяволите сметките! Не ти ли писна?

Включи котлона и пусни Вангелис.

Веднъж презри дълбоко телевизора.

Бъди възвишена край мивката – и смела.

Не ти ли писна от отчети и ревизии?

Не си поглеждай в портмонето –

пълно е с бележки – само спомени!

За утре не мисли – далеч е утрото: до дето

картофите се задушат и замирише на насита,

до дето и последният Вангелис се отрони,

докато къщата се оглуши и бавно стихне,

докато и най-късите уши

върху стените се изгладят като стихове...

Бъди добра и се опитай да не умориш

красивите си мисли на манежа.

А после?

Най накрая – току виж

заспиш под думата

на своята надежда.

II

Ако ме видише как режа целина,

леко залисана ти се усмихвам,

в твоите думи съм се преселила,

в звъна на тембъра ти ми се притихва,

щеше да видиш колко си приказен,

как по домашному те обожавам,

а пък смехът ти ме доразлиства

и после гальовно ме приютява.

Сега се сгушвам – също момиченце –

в една, голяма за мене, кухня.

Виж как се радвам – ето, затичвам се ...

С първата пара към теб ще духна.

III

И какво? Изглежда, че излиза –

готвенето, от инерция досадно,

можело да вдъхва оптимизъм

можело през сълзи и да радва?

Има там невкусена магия,

от която съм щастлива и потресена:

как пропадам, за да се открия –

там – сред чубрицата, ригана и чесъна.

Може би мъжете го усещат?

Спомням си онази мъдра мисъл.

Тя е груба. Друго, друго нещо е –

Чудото, което ме ориса.