Търсене в този блог

сряда, 29 март 2017 г.

ИГЛИКИ



Тих дъждец над мен се рони,
няма локвици дори.
Пият влага млади клони,
жажда в корени гори.

Трепкат шарени иглики
зад огради и пред тях.
Те от всякъде ме викат
с гъдел, блясък, мирис, смях.

Те в земята – аз край нея,
но сме под едно ведро.
И се къпем и се смеем,
и живеем за добро.

вторник, 28 март 2017 г.

РИСУНКА С КВАРКИ

  

Не закъсняваш ти за мен.
Аз тъй красиво остарявам,
че делникът ми, заслепен,
от толкоз обич се смалява.
И ляга – зрънце – в черна нощ –
след уловената си радост.
Добър е жребият, не лош –
сънят е спомен от наслада.
Така се сбъдва онзи сън,
заченат в утринна молитва.
Не закъсняваш?
Нали съм 
възможна с теб когато литна?
С хвърчилото над твоя парк,
на рикша или с НЛО-то –
аз съм един любовен кварк
на този свят от колелото.
И нека дълго да кръжим
в спиралите на светлината,
навременни за онзи химн –
без пол и възраст и без дата.

ПРИКАЗКА ЗА МЪДРОТО ДЖУДЖЕ




Понеже днес е празник и е редно
денят да бъде ведър и честит,
към рафтчето със книжки се загледах –
а там – строени приказка до мит.

Аз трепетно захванах да ги листя,
да се отделям от земята взех,
вълшебното килимче вейна писта
и ме отнесе в безпредела – ех!

Прегръщаха ме принцове, герои,
накрая ме спаси едно джудже,
то ме отведе в горските покои,
далеч от великанските мъже.

Почерпи ме със ягодово сладко,
наля ми чашка чай от джинджифил
и ми зададе следната загадка –
джудже, джудже! - ама библиофил.

Привидно ни е щастието, мила,
и хепиендът е прощален край.
Не си ли се от опит убедила,
че само неживяното е рай?

Илюзиите са велики сили,
въображението ни крили.
Онези, що са три дни яли, пили,
дали си спомнят дека са били?

МОЯТА СОФИЯ




На моята учителка Бонка Лазарова

В София дойдох с две руси плитки
и с червени панделки от Киев.
Месих хляб – зад ръжените питки
от суетни радости се криех.

Имах си най-верния учител,
който ми разгърна словесата.
И не сетих как стопих се – жител
на града – досежно, с днешна дата.

Панделките грабна ги пушилка.
Лудостта ми леко попритихна.
Малкото момиче в мене – Илка,
все така до днес ви пише стихове.

Уж, за миг дойдох – пък не излязох.
Кътам си я – детската тетрадка! –
тя ми е чеиз от Дядо Вазов
и от всички гении нататък.

ПРОЛЕТНА НОЩ





Водопад плющи наблизо,
птици плахо се разпяват,
а нощта през звездна риза
хлътва в мократа дъбрава.

Малка и Голяма мечка
се докосват през звездичка,
Смърч на пътя им се пречка,
ала път не им пресича.

Пролет е, но пролет нощна –
не блести, а чурулика.
Искам в тази нощ разкошна
птиците да ни повикат.


 

ЧАДЪР НАД ТРЕВАТА

 













Глухарчета, пречисти ви дъжда.
Стърчите мокри, тънки, накълвани.
Поглеждам ви и тихичко тъжа.
Сама глухарче в пролетни поляни.

Кое ли слънце ще ни възроди?
Макар и да сме толкова различни,
ведно делим небесните води,
а съхнем все така поединично.

понеделник, 27 март 2017 г.

ТИК-ТАК...ТИК-ТАК

Часовникът от днес е пак напред
и ми внуши, че страшно изоставам
от новия - познат до болка - ред,
ведно с горката мащеха държава.

Денят ми бе за другите добър -
гласа си дадох, той потъна в урна,
останах и без глас, и без чадър,
и вятърът низ бездна ме катурна.

Не знам дали е час за лека нощ,
щом времето така ме разиграва.
Ще легна в кош и ще сънувам грош,
а утре пак гърбина да е здрава.

неделя, 26 март 2017 г.

РАЗПАДАНЕТО НА ТИШИНАТА

Понякога мъглата не спасява.
Природа е – не си виновен ти.
Не си отивай? – слушай и чети.
От тишината друго не остава.

Не се дочува поглед в синевата –
не са виновни късите очи.
Ирония – да чуваш, че бучи
през миглите на мисълта гората.

Не се спасяват мисли по стените
и колкото са светли и са чисти, 
върхът ги иска, живи алпинисти –
с телата им да гали канарите.

Понякога тъгата не спасява
от радостта, върха превзела с вик.
Не си отивай! – тя е само миг.
След обичта ни друго не остава.

ИЗГАРЯНЕ НА КАДАСТЪР

Ако тази земя е навеки нарязан кадастър,
дето няма за нас за пред хората нито квадрат,
заведи ме на Марс, захвърли ме сред звездните храсти
и – щастлива комета, ще летя на вселенски парад.

Ще ме гледат зелени, червени и черни човеци –
нека ахкат – ще бъда далече от техния пръст
и ще бъда свободна над руини от грешни мертеци
и ще мина по огън – през очи от обида и мъст.

Само ти не изгаряй – пази се, докато прелитам
и не гледай нагоре, когато се сбъдвам за теб.
И не казвай коя съм – но Господ, ако те попита,
прошепни му – бездомен отломък от обич, поет!

ОМАРА

В мъглите над горещите води
животът е видение среднощно.
Аз дишам и не питам се дали
ме чака нещо след нощта изобщо.

Венера се излива върху мен –
в окото ми избистрено се влива,
а утре –  за деня новороден, 
в невинна светлина ще съм щастлива.

НАХОДКА СЛЕД ДЪЖДА

Блестящата дъга на червея дъждовен,
където слънцето си разиграва коня,
накара ме за детството да си припомня,
за патината по лъжицата оловна,
с която си ровичках кротко в пясъка –
посипан щедро по брега на Искъра.
Откритото ме радваше, не стряскаше, 
и камъчета, трънчета приемах присърце.
Не знаех що е тайна, що е откровение,
не знаех, че природата дели се
на мъртва и на жива.
Тя все още за мене бе добра, 
красива мисъл.

РОДОСЛОВИЕ

Моят град е с много дълго име –
като на герой в арабска приказка –
с габър в центъра на градското гъмжило,
със пустинни рози на стрелбищата,
от които карнавалите извират.
Моят град е с много дълго име –
с шадравани от липи и окарини,
от акации, които си говорят в морско-синьо
с Лермонтови демони и херувими на Пучини,
но заспиват с раковини под сърцето.
Моят град е с много дълго име –
със завои от звезди по безистените,
във които пият Бротиган и Брегович
и записват по едно парче за непростените –
да четат и слушат сутринта себичните.
Моят град е с много дълго име –
с тротоари от дъжда на Леонидите,
с пещери между тирета и съгласни –
кретащи фрагменти от забравени понятия
и езици на глобални днешни властници.
Моят град е с много дълго име –
бавна ласка с десет пръста в двора,
през които зимният Чайковски
взира се в комина на Вивалди
с бяла завист до дълбока пролет –
докато оградите от Синдзян до Париж ,
навръх Гергьовден,
зашумят и пукнат от глухарчета
и други мои двойници.

Повод за любов

Днеска си изгубих шала. Онзи стар, обичан шал. Губя нещо - за начало, а натам? Пак Господ дал. Този, който го намери, да го носи за кадем. Той е изтъкан от вери, по-големи и от мен. Да му топли, да го крие - ден и нощ, в добро и студ. Този шал улавя сприите и от преданост е луд. А пък аз? Ще се оглеждам да харесам някой нов. Имам повод за надежда - имам повод за любов.

НА МОЯТА МАЙКА СЪЩО

«В рояка спомени свещени,
де моя дух сега се губи...»
Иван Вазов

В рояка спомени свещени,
де моят дух сега се губи,
там свети ден – и вдъхновени
са мрачините – не тъй груби,
там аз съм чиста, приласкана,
там съм от всичко опростена
и мога да простена – мама –
без сенчицата на остена.
Политам в думи, все познати,
и разбираеми и свидни –
те носят дар от теб и тати,
в тях не съм чудото за три дни.
В тях съм пчелица силна, млада,
спирала от златисти песни,
и песента ми не пропада –
нечута, глуха, безадресна.
В рояка спомени свещени
духът изгубен се намира
и продължава подир мене
в човека, който не умира.