МЪГЛА - диптих

I
Мъглата се спуска, мъглата си знае –
изкусна и мъдра, досущ като рая.
Неравности груби гальовно приглажда,
и мрака погубва, поглъща до сажда.
И всичко белее, светлее, топи се,
докато се слее със нейната мисъл –
за всички ни смътна, почти неразбрана,
но тя знае пътя, закътан в забрана.
Мъглата се ръси, ръми до забрава –
до моите пръсти, до къщната брава.


II
Мъгла...предвестнице на снеговете.
Дъха ми спира в гъстата ти изповед,
но думите бледнеят – не просветват –
нехаят ще ли да се преродят начисто.
Гората се разголва до замръзване –
дълбоко губи общия си смисъл –
и клонка подир клонка се изплъзва
в размития пейзаж – от влага клисав.
Градът се напоява с недоверие
и улица по улица отстъпва
пред мътната непокорима прерия –
без край и без начало и без тръпка.
Мъгла, мъгла...душа без обаяние,
очи безпътни, пътища без видимост.
Между сезоните лекуваш сляпо раните
и като нищо пак ще си отидеш.

СВИДНАТА ВТОРА

 




И ти ли, мили, искаш да бъда силна?
Откак се помня – това ми говорят.
Раснах, пораснах по-силна, най-силна...
Но ми е свидна, онази в мен – втората.
Тя и до днес не подаде главица.
Как чак до днеска глас не нададе?
За нея дори не запалвах свещица.
Предавах я аз, а тя мен не предаде.
А може би тя е отвътре по-хубава,
може би тя е и по-добрата,
може би тя не би се преструвала,
че е щастлива или обратното.
Знам ли?
Но тази, силната, нещо
взе да боли, да смъди, да разпъва,
да ме бичува колко съм грешна,
но аз я търпя и не се огъвам...
Ала се чудя и мая – кога ли
ще я пречупя и ще се разпръсна,
че слабостта ми да се похвали,
как ме е смъквала тежко от кръста.