МИГНОВЕНИ ПРИСАДКИ

Жена – два минзухара редом –

пристегнати през кръста

с палец и показалец.

А над тях –

високо слънце, сипнало

лунички.

Само токчетата откъде са,

откъде са

тия земни токчета?

От алпинеума – разбира се –

който градинарят подреди

и си отиде.

ДВА СЕЗОНА ЗИМА - думи от Веселин Вълев

Назаем от http://veselinvalev.blog.bg/izkustvo/2011/02/07/dva-sezona-zima.681484

**
През 2002 г. в liternet.bg прочетох едно стихотворение със заглавие "ЗИМНА СУТРИН" и то изключително много ми хареса.

http://liternet.bg/publish4/iilieva/zimna.htm

ЗИМНА СУТРИН

Пак ще се спусне утрото като сърна
по бялата и хрупкава пътека,
а по небето нишка от сърма
ще избродира вятърът полека.

И ще пропукат клоните в просъница,
ще се протегнат голите дървета
преди да се раздвижи всяка улица
и да се разприказват колелета.

В такива мигове денят е девствен -
без мисълта за гордост и голготи -
преди две стъпки да подхванат песен
и да се отпечатат като ноти.

В началото на тази 2011 г. в blog.bg проблесна една „"ПЕСЪЧИНКА ОТ ЗИМНИЯ БРЯГ".


ПЕСЪЧИНКА ОТ ЗИМНИЯ БРЯГ

Хващам дългия влак
и в тунел листопаден се нижа,
докато някой ден ослепеят стъклата от скреж.
Есента ще е знак, спомен – капка плашлива и рижа –
върху белите релси на първия снеговалеж.

Аз ще бъда красива
с дискретната матова брошка,
докато някой ден не потъне с мен в белия сняг.
Хубостта ще е праг на реката, немолеща прошка –
ще изчезна и аз – песъчинка от зимния бряг.


Автор и на двете стихотворения е Илиана Илиева.

В моето съзнание тези две творби изграждат едно магическо пространство на два сезона зима.

В "ЗИМНА СУТРИН" е красота на началото.
Невероятно нежна и девствена природна картина в която пробуждането е магия. Магията на истинската поезия. Поезия, която прави мига сътворено увековечен, ефирно безкраен. Безкраен като незабравима в белотата си зимна песен.

"В такива мигове денят е девствен -
без мисълта за гордост и голготи -
преди две стъпки да подхванат песен
и да се отпечатат като ноти."

"ПЕСЪЧИНКА ОТ ЗИМНИЯ БРЯГ" е красотата на превръщането на края в безкрай.

Безкрай който метафоризира и метаморфоризира себе си от есенен влак в зимна река.
Безкрай в който изчезването оставя красотата си. Красотата сливаща се с вечното движение на реката в света на зимната белота. Белота в която дискретната матова брошка ще прескочи собствения си зимен речен праг, ще се превърне в красива песъчинка напускаща брега си, за да се слее с вечното движение на вътрешната си красота. Красотата на самосъзнанието и хармонията на саморазбирането.

"Аз ще бъда красива
с дискретната матова брошка,
докато някой ден не потъне с мен в белия сняг.
Хубостта ще е праг на реката, немолеща прошка –
ще изчезна и аз – песъчинка от зимния бряг."

Красиво е човешкото пространство на мисълта в тези две творби, в паралелния им и сливащ се прочит. Пространство на сърнешка пътека, на пробуждащи се дървета, пространство на превръщаща се в зима есен, пространство на заскрежени влакови релси и безкрайна в движението си зимна река. И песен.

Два сезона зима, които изграждат свързаността на минало, настояще и бъдеще. На младостта, на зрелостта, и на това след тях.

Два сезона зима, в които отворените пространства сливат себе си за да изваят красотата на времето в изграждащото слово. Словото на истинската поезия, което прави ценителите му смислени и щастливи.

Безкрайно щастие в два сезона зима.
***
За Веселин Вълев
http://liternet.bg/publish/vvylev/index.html

МОНОЛОГ НА ПЛАШИЛОТО

... и виното накиселява,
ако си ронил лозе в страх.
От чепките дъга остава,
разбрах – но късно го разбрах.

Не ме вини, че тази зима
винарят в мен ще бъде скромен.
При пълни бъчви – много има.
Но от страха нагарча спомен.

Летяха косове чевръсти,
трещя по гроздовете град.
Накрая късах, но през пръсти.
И гроздоберът бе нерад.

Напролет, лозе, ще те пазя –
сама плашило над лоза…
Страхът, щом лозето нагази,
превръща виното в сълза.

МЕЧТАНИЕ, НО НЕ ПО ШУМАН

Ще се омъжа някой ден.
Сега е рано, твърде рано.
За онзи, който е роден
за мен да свири на пиано.
Да седне в празния ми хол
и като бебе да заслуша
как първият му си-бемол
пробива стайната ми суша.
Ще му налея чер мавруд
и ще отпием в полутона
с мъжа, наполовина луд,
за да не прекоси балкона,
а да потъне в моя стол –
като в „Мечтание” на Шуман.
Мъж, който ще разлистя ствол
до сетната ни златна шума.

НА ПОСЛЕДНИЯ ВОДОПАД

"Вода, вода, отвсякъде вода!
От водопадите сме обградени
и аз не мога да те изведа
от този адски кръг около мене."

Иван Вълев



Додето поглед стига – все вода.
Но само зад гърба ми тя не пада.
Скали, оврази – тръгнали бърда
да стиснат гърлото на водопада.
Как да нагазя в нея? Докъде
ще ме изкарат стъпалата коси?
Все някъде ще сурна колене
зад този зид от падащи въпроси.
Защо едва сега при мен дойде?
Остана ми последната стихия.
Как да ти кажа да? Или пък не?
Тя може в този миг да ни убие.
Вода, вода – награда? Или мъст?
Не знам. Тя скоро ще си каже всичко.
Рисувам по водата своя кръст –
тя моята молитва доизрича.

ПОДЗЕМНА РЕКА

Не, недей да ме караш да се гледам голяма и смислена.
Има толкова много навирени дамски капризи.
Остави ме на равно, там, където започва най-ниското:
нека чистият сняг е високо над моята риза.

Аз не ща да съм хълм, нито трън през очите на никого.
Има толкова много измами под миглите писани.
Остави ме на тихо, по-далеч от възторзи и кикоти –
та зениците мои да светят, от празното слисани.

Наречи ме мираж, назови ме водица под пясъка.
Има толкова вечни грамади, в гръдта ни затрупани.
Мога само веднъж да се видя голяма сред тясното –
в обичта ми към теб – недопита и недоизкупена.

ИГРАЯ С ПТИЦИ

Гълъб гони гълъбица –
гука, пърха, литва – лист.
Стигне я, отдалечи се,
стрелне вятърната вис.

После се сниши в тревите
и разроши ги с чалъм –
сякаш тя да се запита
облак ли е или хълм.

Тя му иде – любопитна
приближи се на сантим,
сякаш пада за молитва
над листака – жълт килим.

Пладне ляга, бяга слънце –
гълъбчета две в гора,
не пояли нито зрънце,
пух пилеят и пера…

ПОКЛОНЕНИЕ НА ВИШНИТЕ В ТОКИО

Тази пролет цъфналите вишни
теглят дългия си път на изток –
може би сами да помиришат
слънчевата столица на диска,
вперил поглед в земната тревога,
на кората в раните дълбоки
и в цунамита, които се домогват
до страха от четири посоки.
Тази пролет улицата близка
мисли всички улици далечни,
а дъждът по грижата се плиска
и нарежда – нищо не е вечно.
Сякаш, че световните езици
са родени в люлката от лава
и сега, частица до частица,
се държат – съвсем да не отплават.
Първи път ще моля не небето –
а земицата неукротима –
тя от нас дано не се отметне
и след тази пролет да ни има.