МЪГЛА - диптих

I
Мъглата се спуска, мъглата си знае –
изкусна и мъдра, досущ като рая.
Неравности груби гальовно приглажда,
и мрака погубва, поглъща до сажда.
И всичко белее, светлее, топи се,
докато се слее със нейната мисъл –
за всички ни смътна, почти неразбрана,
но тя знае пътя, закътан в забрана.
Мъглата се ръси, ръми до забрава –
до моите пръсти, до къщната брава.


II
Мъгла...предвестнице на снеговете.
Дъха ми спира в гъстата ти изповед,
но думите бледнеят – не просветват –
нехаят ще ли да се преродят начисто.
Гората се разголва до замръзване –
дълбоко губи общия си смисъл –
и клонка подир клонка се изплъзва
в размития пейзаж – от влага клисав.
Градът се напоява с недоверие
и улица по улица отстъпва
пред мътната непокорима прерия –
без край и без начало и без тръпка.
Мъгла, мъгла...душа без обаяние,
очи безпътни, пътища без видимост.
Между сезоните лекуваш сляпо раните
и като нищо пак ще си отидеш.

СВИДНАТА ВТОРА

 




И ти ли, мили, искаш да бъда силна?
Откак се помня – това ми говорят.
Раснах, пораснах по-силна, най-силна...
Но ми е свидна, онази в мен – втората.
Тя и до днес не подаде главица.
Как чак до днеска глас не нададе?
За нея дори не запалвах свещица.
Предавах я аз, а тя мен не предаде.
А може би тя е отвътре по-хубава,
може би тя е и по-добрата,
може би тя не би се преструвала,
че е щастлива или обратното.
Знам ли?
Но тази, силната, нещо
взе да боли, да смъди, да разпъва,
да ме бичува колко съм грешна,
но аз я търпя и не се огъвам...
Ала се чудя и мая – кога ли
ще я пречупя и ще се разпръсна,
че слабостта ми да се похвали,
как ме е смъквала тежко от кръста.

ВРЕМЕННО ЗАГЛАВИЕ

Когато враговете те ценят,

а твоите си гледат своята,

изправен посред собсвения път

се чудиш как ще минеш зад завоите.

И спираш на междата – истукан –

сред свои чужд, сред чуждите обичан –

корав гръбнак, поредният балкан,

граничен камък, ничий, ничий, ничий.

СЪБИРАНЕ НА ПАДНАЛИТЕ ЩИПКИ

Вън мирише на зима и въглища,
сред прането обветрено зъзна
и си мисля отвеяно - тръгнеш ли,
ще се срина от студ като пъзел,
ще изтракам - търкулната щипчица,
от защипване поомръзнала,
ще ме душат случайните кучета,
ще маркират във кръг над кръста ми
и се моля дано не се случва,
и едва ли не ще се пръсна...
Но извиквам - момиче, я стига?
Събери страховете осаждени.
Мисълта яко дим ни постига -
та, внимавай каква я раждаш.

ОПТИМИЗЪМ ПО НИКОЕ ВРЕМЕ

I

Сега не е часът за мислене:

режи си лука, моркова; усмихвай се.

Изстисквай си не мозъка - скилидките.

По дяволите сметките! Не ти ли писна?

Включи котлона и пусни Вангелис.

Веднъж презри дълбоко телевизора.

Бъди възвишена край мивката – и смела.

Не ти ли писна от отчети и ревизии?

Не си поглеждай в портмонето –

пълно е с бележки – само спомени!

За утре не мисли – далеч е утрото: до дето

картофите се задушат и замирише на насита,

до дето и последният Вангелис се отрони,

докато къщата се оглуши и бавно стихне,

докато и най-късите уши

върху стените се изгладят като стихове...

Бъди добра и се опитай да не умориш

красивите си мисли на манежа.

А после?

Най накрая – току виж

заспиш под думата

на своята надежда.

II

Ако ме видише как режа целина,

леко залисана ти се усмихвам,

в твоите думи съм се преселила,

в звъна на тембъра ти ми се притихва,

щеше да видиш колко си приказен,

как по домашному те обожавам,

а пък смехът ти ме доразлиства

и после гальовно ме приютява.

Сега се сгушвам – също момиченце –

в една, голяма за мене, кухня.

Виж как се радвам – ето, затичвам се ...

С първата пара към теб ще духна.

III

И какво? Изглежда, че излиза –

готвенето, от инерция досадно,

можело да вдъхва оптимизъм

можело през сълзи и да радва?

Има там невкусена магия,

от която съм щастлива и потресена:

как пропадам, за да се открия –

там – сред чубрицата, ригана и чесъна.

Може би мъжете го усещат?

Спомням си онази мъдра мисъл.

Тя е груба. Друго, друго нещо е –

Чудото, което ме ориса.

ЦЕЛУВКА

Безсловесно те гледам и мълча до забрава.
Тази тиха беседа сладък миг обещава.
И полека се спускам – като пух от глухарче –
върху твоите устни ... и замирам, макар че
да вилнея ми иде – лятна буря, стихия –
докато ме разпридаш, аз пък тебе да пия.
Да те вдишвам дълбоко, докато те запомня –
като вярна посока по земята огромна,
за да знам, че те има докато още дишам,
или стана незрима, или ти си отишъл
в най-дълбокото мене и на дух те посея –
моя обич неземна, слънчева Одисея.

картина на Рошпака

МИГНОВЕНИ ПРИСАДКИ

Жена – два минзухара редом –

пристегнати през кръста

с палец и показалец.

А над тях –

високо слънце, сипнало

лунички.

Само токчетата откъде са,

откъде са

тия земни токчета?

От алпинеума – разбира се –

който градинарят подреди

и си отиде.

ДВА СЕЗОНА ЗИМА - думи от Веселин Вълев

Назаем от http://veselinvalev.blog.bg/izkustvo/2011/02/07/dva-sezona-zima.681484

**
През 2002 г. в liternet.bg прочетох едно стихотворение със заглавие "ЗИМНА СУТРИН" и то изключително много ми хареса.

http://liternet.bg/publish4/iilieva/zimna.htm

ЗИМНА СУТРИН

Пак ще се спусне утрото като сърна
по бялата и хрупкава пътека,
а по небето нишка от сърма
ще избродира вятърът полека.

И ще пропукат клоните в просъница,
ще се протегнат голите дървета
преди да се раздвижи всяка улица
и да се разприказват колелета.

В такива мигове денят е девствен -
без мисълта за гордост и голготи -
преди две стъпки да подхванат песен
и да се отпечатат като ноти.

В началото на тази 2011 г. в blog.bg проблесна една „"ПЕСЪЧИНКА ОТ ЗИМНИЯ БРЯГ".


ПЕСЪЧИНКА ОТ ЗИМНИЯ БРЯГ

Хващам дългия влак
и в тунел листопаден се нижа,
докато някой ден ослепеят стъклата от скреж.
Есента ще е знак, спомен – капка плашлива и рижа –
върху белите релси на първия снеговалеж.

Аз ще бъда красива
с дискретната матова брошка,
докато някой ден не потъне с мен в белия сняг.
Хубостта ще е праг на реката, немолеща прошка –
ще изчезна и аз – песъчинка от зимния бряг.


Автор и на двете стихотворения е Илиана Илиева.

В моето съзнание тези две творби изграждат едно магическо пространство на два сезона зима.

В "ЗИМНА СУТРИН" е красота на началото.
Невероятно нежна и девствена природна картина в която пробуждането е магия. Магията на истинската поезия. Поезия, която прави мига сътворено увековечен, ефирно безкраен. Безкраен като незабравима в белотата си зимна песен.

"В такива мигове денят е девствен -
без мисълта за гордост и голготи -
преди две стъпки да подхванат песен
и да се отпечатат като ноти."

"ПЕСЪЧИНКА ОТ ЗИМНИЯ БРЯГ" е красотата на превръщането на края в безкрай.

Безкрай който метафоризира и метаморфоризира себе си от есенен влак в зимна река.
Безкрай в който изчезването оставя красотата си. Красотата сливаща се с вечното движение на реката в света на зимната белота. Белота в която дискретната матова брошка ще прескочи собствения си зимен речен праг, ще се превърне в красива песъчинка напускаща брега си, за да се слее с вечното движение на вътрешната си красота. Красотата на самосъзнанието и хармонията на саморазбирането.

"Аз ще бъда красива
с дискретната матова брошка,
докато някой ден не потъне с мен в белия сняг.
Хубостта ще е праг на реката, немолеща прошка –
ще изчезна и аз – песъчинка от зимния бряг."

Красиво е човешкото пространство на мисълта в тези две творби, в паралелния им и сливащ се прочит. Пространство на сърнешка пътека, на пробуждащи се дървета, пространство на превръщаща се в зима есен, пространство на заскрежени влакови релси и безкрайна в движението си зимна река. И песен.

Два сезона зима, които изграждат свързаността на минало, настояще и бъдеще. На младостта, на зрелостта, и на това след тях.

Два сезона зима, в които отворените пространства сливат себе си за да изваят красотата на времето в изграждащото слово. Словото на истинската поезия, което прави ценителите му смислени и щастливи.

Безкрайно щастие в два сезона зима.
***
За Веселин Вълев
http://liternet.bg/publish/vvylev/index.html

МОНОЛОГ НА ПЛАШИЛОТО

... и виното накиселява,
ако си ронил лозе в страх.
От чепките дъга остава,
разбрах – но късно го разбрах.

Не ме вини, че тази зима
винарят в мен ще бъде скромен.
При пълни бъчви – много има.
Но от страха нагарча спомен.

Летяха косове чевръсти,
трещя по гроздовете град.
Накрая късах, но през пръсти.
И гроздоберът бе нерад.

Напролет, лозе, ще те пазя –
сама плашило над лоза…
Страхът, щом лозето нагази,
превръща виното в сълза.

МЕЧТАНИЕ, НО НЕ ПО ШУМАН

Ще се омъжа някой ден.
Сега е рано, твърде рано.
За онзи, който е роден
за мен да свири на пиано.
Да седне в празния ми хол
и като бебе да заслуша
как първият му си-бемол
пробива стайната ми суша.
Ще му налея чер мавруд
и ще отпием в полутона
с мъжа, наполовина луд,
за да не прекоси балкона,
а да потъне в моя стол –
като в „Мечтание” на Шуман.
Мъж, който ще разлистя ствол
до сетната ни златна шума.

НА ПОСЛЕДНИЯ ВОДОПАД

"Вода, вода, отвсякъде вода!
От водопадите сме обградени
и аз не мога да те изведа
от този адски кръг около мене."

Иван Вълев



Додето поглед стига – все вода.
Но само зад гърба ми тя не пада.
Скали, оврази – тръгнали бърда
да стиснат гърлото на водопада.
Как да нагазя в нея? Докъде
ще ме изкарат стъпалата коси?
Все някъде ще сурна колене
зад този зид от падащи въпроси.
Защо едва сега при мен дойде?
Остана ми последната стихия.
Как да ти кажа да? Или пък не?
Тя може в този миг да ни убие.
Вода, вода – награда? Или мъст?
Не знам. Тя скоро ще си каже всичко.
Рисувам по водата своя кръст –
тя моята молитва доизрича.

ПОДЗЕМНА РЕКА

Не, недей да ме караш да се гледам голяма и смислена.
Има толкова много навирени дамски капризи.
Остави ме на равно, там, където започва най-ниското:
нека чистият сняг е високо над моята риза.

Аз не ща да съм хълм, нито трън през очите на никого.
Има толкова много измами под миглите писани.
Остави ме на тихо, по-далеч от възторзи и кикоти –
та зениците мои да светят, от празното слисани.

Наречи ме мираж, назови ме водица под пясъка.
Има толкова вечни грамади, в гръдта ни затрупани.
Мога само веднъж да се видя голяма сред тясното –
в обичта ми към теб – недопита и недоизкупена.

ИГРАЯ С ПТИЦИ

Гълъб гони гълъбица –
гука, пърха, литва – лист.
Стигне я, отдалечи се,
стрелне вятърната вис.

После се сниши в тревите
и разроши ги с чалъм –
сякаш тя да се запита
облак ли е или хълм.

Тя му иде – любопитна
приближи се на сантим,
сякаш пада за молитва
над листака – жълт килим.

Пладне ляга, бяга слънце –
гълъбчета две в гора,
не пояли нито зрънце,
пух пилеят и пера…

ПОКЛОНЕНИЕ НА ВИШНИТЕ В ТОКИО

Тази пролет цъфналите вишни
теглят дългия си път на изток –
може би сами да помиришат
слънчевата столица на диска,
вперил поглед в земната тревога,
на кората в раните дълбоки
и в цунамита, които се домогват
до страха от четири посоки.
Тази пролет улицата близка
мисли всички улици далечни,
а дъждът по грижата се плиска
и нарежда – нищо не е вечно.
Сякаш, че световните езици
са родени в люлката от лава
и сега, частица до частица,
се държат – съвсем да не отплават.
Първи път ще моля не небето –
а земицата неукротима –
тя от нас дано не се отметне
и след тази пролет да ни има.