Тази пролет цъфналите вишни
теглят дългия си път на изток –
може би сами да помиришат
слънчевата столица на диска,
вперил поглед в земната тревога,
на кората в раните дълбоки
и в цунамита, които се домогват
до страха от четири посоки.
Тази пролет улицата близка
мисли всички улици далечни,
а дъждът по грижата се плиска
и нарежда – нищо не е вечно.
Сякаш, че световните езици
са родени в люлката от лава
и сега, частица до частица,
се държат – съвсем да не отплават.
Първи път ще моля не небето –
а земицата неукротима –
тя от нас дано не се отметне
и след тази пролет да ни има.
Няма коментари:
Публикуване на коментар