НИЕ ВРАБЧЕТАТА, СЛЕД РАДИЧКОВ

Врабчетата не са едни и същи, 

макар и да изглеждат все еднакви – 

с крачетата, с крилцата всемогъщи,
едни от всичките изчезващи пернати.
А всякое врабче си има име 
и свое клонче, истински любимо – 
за нас, двуногите, това е немислимо, 
макар с двукрилите да сме си като братя.
когато кипарисите узреят –
те пеят между нас – и не умуват.
И в песните им семенца се реят.
На ден ми стига и една минута
да спра, в зеленината да се вгледам,
и да запиша песента нечута
на нежната им, пухкава победа.

Били изчезвали? – не мисля, аз ги чувам, 

Какво ни казва Северозападът?

За чепатия говор и сарказма, прикриващ тъгата на откъснатия от родното място северозападен човек разговаряме с писателя Стоян Николов – Торлака, автор на „Северозападен романь“, „Автономията????“, „Май ше ни бъде…“, „Иваил цар“ и още много истории – истински, наситени, сочни и разкошни като говора на местните хора, който е неизменно присъстващият „герой“ в творбите му. Понякога той (езикът) открито участва в събитията, моделира света и го показва на читателя такъв, какъвто сам го създава, друг път клокочи като лава, притисната под кората от търпение, цивилизованост или дълго преглъщана мъка, докато не намери пукнатина, през която да изригне вулканично.
• Хайку на северозападен диалект – за стихосбирката „Пента и Пижо. Малки и още по-малки песни“ разговаряме с поетесата Илиана Илиева.
 
Запис на предаване "За думите" по програма "Христо Ботев" на БНР с мое участие, 02.09.2018 г. Чуйте ТУК

БЛЕДА ЛУНА

Върху небето ярко синьо луната бавно избледнява.
Росата ръсна и премина, но месечината остава.
Нали е спътницата земна, от нас тя поглед не отделя,
обгрижва ни по всяко време - от понеделник до неделя.

НОВА СРЕЩА С БЯЛОТО КУЧЕ

Срещам кучето си бяло.
Пак е горе – по сокака.
Но така е остаряло,
че изобщо не ме чака.

Не ръмжи, въобще не джавка
и, изглежда, недовижда.
Шава в сухата канавка
и към залеза примижва.

И дори не ме поглежда
утринната ми страшилка.
Храня някаква надежда,
че след миг ще се умилква.

Ала то е тъй далече –
няма спомен като моя.
- Страшно куче, добър вечер!
Живо-здраво на завоя!

*
А за по-раншната ми среща с бялото куче ще прочетете в новата ми книга „Омара“, която отиде на печат и, за съжаление, това стихотворение вече не може да влезе в нея.

КЪСМЕТ

На пейката приседнах днеска в парка –
нали е празник – малко се пошлях,
и гледам – пред очите ми се мярка
лъжичка малка, цялата във прах.

Повдигнах я, обърсах я с дланчица -
тя блесна, мигновенно осъзнах:
Късмет ми е! – в рояците дечица
и волния им предвечерен смях.

И стана ми тъй благо и безгрижно –
засвети в мен заситен младенец,
и кротко спроти залеза примижвах,
до сетния му изтънял конец.

Денят е щедър и ни подарява
кому сандалче, а кому – лъжичка.
Сега среднощ му викам: – Дене, браво!
И да си знаеш, много те обичкам!

ОСТАВАМ

 






Оставам тук – под тежката дъга,
под арката венчална на асмата,
започвам да те чакам от мига
когато си отиваш... Аз самата
потеглям като филиз на лозница,
която ще те следва все по друма,
по-бърза и от прелетните птици
в трептежите на всяка твоя дума.

Оставам тук – самотна щъркелица,
в гнездото ни, до вчера още топло,
и клечици и сламки-вързуници
приглаждам с мисълта за теб, защото
ти ще се върнеш, зимата разпръснал,
разкъсал усмирените простори! –
и вятър с блага вест ще ме поръси,
че лятото за нас ще се повтори.