Срещам кучето си бяло.
Пак е горе – по сокака.
Но така е остаряло,
че изобщо не ме чака.
Не ръмжи, въобще не джавка
и, изглежда, недовижда.
Шава в сухата канавка
и към залеза примижва.
И дори не ме поглежда
утринната ми страшилка.
Храня някаква надежда,
че след миг ще се умилква.
Ала то е тъй далече –
няма спомен като моя.
- Страшно куче, добър вечер!
Живо-здраво на завоя!
*
А за по-раншната ми среща с бялото куче ще прочетете в новата ми книга „Омара“, която отиде на печат и, за съжаление, това стихотворение вече не може да влезе в нея.
Няма коментари:
Публикуване на коментар