КРИЕНИЦА С ТАТИ

Tати от герана иде
с кофа и студена стомна.
Tой не може да ме види –
все саминка, все бездомна.

През ключалката се взирам
ту със двете, ту с едното.
Хич не ща да ме намира! –
къса сламка съм в сеното.

По пътеката за кратко
той се спира за почивка.
Сладко си посръбва татко
от водицата си пивка.

А на мене ми е драго
глътките му да споделям.
И задържам дъх на прага,
без и дума да обеля.

Думичките са излишни –
старци в омалели дрешки.
Днес и детското ми "Виж ме!"
може да допусне грешки?

И – дано ме чува мама! –
дишам в топлата ключалка...
Просто мен от век ме няма.
И за тати все съм малка.

ОСМИСЛЯНЕ НА ЛЯТОТО

Лових светулки в шепите на детството.
В прегръдката те гаснеха след миг.
А аз си мислех – светлината лесна е!
И щом я хванех, губех дъх и вик.

И ставах малка плаха победителка
на краткото сияние в нощта.
На заранта светулките ме питаха
„защо заробваш светещи неща?“

Тогава нямах вяра на въпросите,
чиито отговори са съвсем далеч –
ръцете ми се учеха да носят.
Не знаеха какво е светла сеч.

Настава есен. Вече не посягам аз
на никоя свободна светлинка.
Натрупах жътви – не, че станах блага –
но не ловя светулки хей така…

ПРЕГЛЕД НА ЗИМНИЯ ПЕЧАТ

 

















Прочетох, че два щъркела се върнали в гнездото си,
докато календарът ни върви към Рождество.
Какво ги е завихрило обратно да се носят,
че днеска в снеговеите белеят пак в едно?
Заменям всички думички, които съм научила –
на тяхното решение мотивите да знам,
завръща ли се лятото и чудо ли се случва?
– Виж, щъркелите два са и никой не е сам.

ПРОЩАВАНЕ С ПЛАНИНИТЕ

Ще изоставя тези планини,
които цяло лято покорявах.
Настава зима, камъкът слани
и леките ми стъпки подкосява.

Ще сляза до говореща река.
Наслушах се на извори и жажди.
И на водата ще се изрека,
че догодина пак да ме възражда.

Сега е просто време за море –
достатъчно студено и безлюдно.
То с върховете ще ме прибере
и няма да реве, да ме прокуди.

Ще съм вълна сред тежките вълни,
потеглила под строй към бреговете.
От моите високи планини
се свличам с въздуха –
от върховете.

ПО ДИРЯТА НА БЪРЗОТО СЛЪНЦЕ

Много бързо вървиш, мое слънчице, много бързо вървиш.
Кой така ти диктува, кой пришпорва те за бързописа?
Аз подире ти тръгвам – ти си моят небесен дервиш! –
моят ден върху хълма е къс, но на слънце орисан.

Няма как да те стигна, да те пия в несвяст до забрава.
Все ми бягаш – или със нехайна целувка ме париш.
Подир теб стиска пепел жарък вятър от мен ще развява, 
но какво пък? – чрез теб просто свикнах да дишам пожари.

СЛЪНЧОГЛЕДИ

Ах, как сте лятно възмъжали! –

все още непревили гръб,

а в пламналите ми сандали

през вас змията впива зъб,

дечица – шеметни и горди,

без път, без цел и хоризонт,

летяхме на златисти орди –

войничета в измислен фронт,

въоръжени със рапири

от бронзовите ви стебла,

животът топлите ни дири

измете с дългата метла.

Ах, как сте знойно възмъжали,

безмълвни мои слънчица...

Дали ще бъдем пак – едва ли! –

из слънчогледите деца.

МЪЖ НА ХЪЛМА

 

Аз опъвам баири, синджири от глухи герани,
а ведрото ми свети – кобилица тежко звъни.
Няма кой по нагорното мен да подхване –
или с песен юнашка насреща да ме окрили.
Небесата ли мъкна на гръб, или чепкам порои?
Рътлини прекатурих, бих дерета и стръмни бърда.
И къде са мъжете, дето се клеха, че ще бъдат закрилници мои?
Аз прииждам – в съня им пристъпвам – и самата съм бяла вода.
Ако тръгнеш по изгрев, ще развея над глезена фуста,
ще те гледам на хълма – как пред теб вятър стеле треви.
И ще плисна в зорите три води от ведрата на пруста –
по вода да вървиш – и дано по вода ти върви.

Из цикъла „МЕЖДУРЕЧИЕ” (12 години по-късно)

 

Трудно ми е да се върна назад.

Държави няма.

Сега не търсят хората държави, а себе си.

Ослето се лута и дири финиковите палми –

ду́ши фурмите.

Аз го ръчкам на Изток,

а то се разсейва на Юг.

И не към Урук,

а към Фи́ле ме води?

Защо, осле мое, ме водиш към остров?

И вместо към татко ми Еа*,

вървиш към Изида?

Защо ни е този Египет в окото на Нубия?

Нима само Север и Юг имат граници,

които напомнят за меридианите?

А ослето ми мърда с уши

на един и същ паралел

и нехае какво го питам.

*

http://liternet.bg/publish4/iilieva...

ЕДИНИЦА МЯРКА ЗА ДЪЖД

точно толкова дъжд
колкото може да понесе
високоетажният свят
който никога не може
да бъде епилиран
точно толкова дъжд
колкото да поникнат главите в смут
и да видят как други глави
смущават прозорците

точно толкова дъжд
колкото да завърши акупунктурата
по голотата на високоетажния свят
който никога не може да бъде облечен
и гол стои недопрегърнат
точно толкова дъжд
колкото сушата може да чуе
преди да заглъхне в себе си

точно толкова дъжд
колкото да измие ниския праг на
високоетажния свят
останал само с една песъчинка
край устните

на последния етаж
капките изгубват равновесие
през настръхналите косъмчета
от високото
първа сълза
кратер

ТОВА НЕ ПРИЛИЧА НА НИЩО

... с изцъклен мозък как се пише –
с протрити сетива какво да казвам –
рамкирана чипирана ограничена тук – и свише
ти щеш да си представя свобода?
не ме разсмивай – рано е за празника –
петият ми прешлен скрибуца деформиран
от оковаване – и няма да ми издържи смеха
къде са космосите птиците момчетата –с които бира пих
къде е песента – и моят стих –
на линкове светът нацепен е – бръснарски ножчета ми гладят паметта –
нима потеглят валяци по мене – на парад
светкавична се щурам из пространствата – и ме е яд
да хвана с периферното си зрение как ми се фръцка непозната Земя
 
а ти ме караш да ти кажа пак – къде съм как съм
Е, няма ме – това е – няма ме и никак съм
какъв купон – това тъпотата на живота ми –
това са всичките райета татуирани по кожата ми –
затворът ми е станал на костюм –
о – да – тук там с протрити лакти –
от жалки напористи терористи организирани все повече из моя ум
и най-опасното ще бъде –  да съм гола
и най-ужасното – да кажеш че съм хубава –
спри да го казваш – и влез да те затворя нейде в себе си
и да те питам що съм –
рецидивист на свободата или съм луда
аз свърших – няма другo –
свещта ме глътна – черна пеперуда

(из книгата "Ти, който хакна планетата" - 2008 г.)

МИНИ НА ПРЪСТИ ПРЕЗ СВЕТЛИТЕ МИ БЕЗУМИЯ

Моето минало простира новите си дънки на балкона отсреща.
Моето минало премина по инерция на велосипед напряко през поляната:
под кестените, липата, през гъстия орех и пътеката пред бирарията...
А в ушите ми – песни китарни и мъжки –
                                                                мерак за вечеря на свещи.
Само в моите оглушели от тишини уши.

Само в моите тихи уши с трясък покълна изстрел деветмилиметров
и се повърна в гласните струни на цев, сочеща право в отвъдното.
Дабъл екшън, сингъл екшън –
кой отвя нежността от прекрасната дума любов
в миденото ухо, в меката тъкан на тънкото тъпанче,
увито в ембрионалната галактика
за шепот, за дъх, за струя отгръдна суха и топла любов?
Остана барутът изсъхнал по бърните – устни повити в живот.

Искаш моята кръв, искаш моята вярност, моята ДНК?
А не щеш ли и моята дързост
да превърнеш в гофрирана ръкавичка за горещи съдове?
Ребрата ми са от същата кал като твоята, Божие мое подобие.
И душата ми пие сто-двеста грама, когато не може, а иска да съмне.
Знам, че това няма общо с никоя земна, библейска, квартална мъдрост.
Само виж подводните течения на очите,
                                                                    които не бързат да те излъжат
с пеньоарено, силиконово – древно,
точно отмерено –
и от Бога ми дадено, копринено мое безмълвие...

Но млъкни сърце – всяко безумие има своята мощ.
И за всяко безумие е отворена моята нощ.
И най-страховитото безумие грохва на възглавка от сън,
набита със саргасови водорасли и непромокаеми приказни облаци.
Всяко мъжко безумие става обезумяла облачка с обички от звездици
и пазва от Млечния път –
той не кърми,
но всеки примлясква лемурските си спомени за първия път,
в който е смукал стомна.

А ти знаеш ли какво е стомна, минало мое?
Скачай в кюнците на новите свои двестагодишни дънки –
и дим да те няма:
покрай кестена, липата и гъстия орех – само внимавай с ямата
пред оная олющена в олелии бирария –
ямата в мойте уши.
Засили се и полети –
смешна шапка, отхвръкнала от въртяна в небето тояга.

БОЖИЯТ ТРАНСПОРТ

Нямам друг личен транспорт –
мятам шапката, чантата, шала в маршрутките
пратени ми от Господа,
из виещите търбуси на влаковете Му,
друсам се
в частните Му автобуси.
Ако искам да се отбия от ручилото на магистралата
нижа си ситните дири по баирите пеш –
пални свещ за мен
остави пламъчето – да трепка зеница на есенна птица –
и недей да ме мислиш.
Моля те – не съм тарторица
на мацките с къси чорапки,
снишени в шанеца на завоя с огърлици от капки слана,
трепетлики във воя към зимата.
Никой не ме товари, никой не ме разтоварва –
гарвани Господи –
черни гарвани – а аз пея с ангелите ти бели.
Сама.
Твоя съм и съм ничия.
Аз си тегля теглича и караваната –
сама на себе си Нарва.
Не загърбих лагуна, в която да съм била
птичи писък
и мах,
кротък плясък на люспестите весла.
Никой не ме е забравял необратимо,
винаги съм идещата навреме пролет.
Не ме викай да бъда зимата.
Есен нека ти бъда –
само не зимата,
сметена пряспа в ъгъла.

Дай да те водя и тебе.
Ще бъдем тъй смешни из Пратерите
денем и нощем и по продънените ешафоди,
енергийно независими рачета земеходи.
ОПЕК да си вири цените до края на времето неизбродимо.
Изцедиха ни мозъците, лимфите, плазмите
с техните тежки петролни платформи –
тъй пияни менади пият огнени сили от мъжките спазми
в бръшляновите гори.
Ако искаш да не ни покори
този свят със премазващи хубавци и красавици
да си склаждаме песните в мешките,
да си вдигнем кобурите,
да си метнем възглавниците
и да идем на онзи разклон дето древни лами
безутешно сънуват,
в насечени сънища сричат имена на реки
безсловесни
отнесли всемирната скръб в океаните.

С разтоварени ризи,
бохчи и грамади от помнещи камъни
да навирим глави – нека Бог да взриви
нови Великденски острови с проговорили статуи-великани
а ние – пръски светулки с душици на къси светлини
да летим по световните магистрали.

Ще те вихря през твоите ненаситни мелтеми, бризове и мистрали,
нося ти нотирани автографи от свети Николай и свети Мина,
колесник от светия Илия.
Само първата нощ да положа главица
на бездънната твоя гръд –
все пак аз съм тъй дълго вървяла из трънлива кория Жена.
Кичур рус ще прещрака на късо
в оператора за божествена телефония.
И ще бъдем по-тихи от дъжда,
който пее и ръси маслините за победители.
Най-тихите,
кухи,
солени и сухи каверни да лежим на пусия –
там където ще хлътне потокът вселенски на тласъци.
Само нервни импулси ще пляскат сред вихрени пясъци,
изненадани будни стада
от човеци – търкулнати камъни –
от теб небесно подкарани
на сочна паша в пустиня.





(из книгата "Ти, който хакна планетата" - 2008 г.)

ГАДАЕНЕ НА ЦИГАРА

Не рачи циганката да ме спре,
тъй както бе в по-младите години.
Не гледа – ни на длан, ни на кафе.
И днеска ме позна – и ме подмина.

Тя става все по-точна, прозорлива,
а в погледа й – разкован Сезам –
аз всичките си Петровци намирам
и всичките Марии си ги знам.

Спатиите й шарени аз също
със времето по цигански разбрах –
че няма да живее в тиха къща,
а с челяд, народена като грах.

Часовника си евтин й показах –
да се опита да го продаде.
Тя щърбо се усмихна и отказа –
по-лъскав трябва и ще го краде.

Но все пак ме помоли за цигара
и още щом започна да гори
ми каза: – Нов късмет на стара гара,
във град със "З", в неделя, призори.

МЪЛЧАНА ВОДА

Свири чешмата.

Не пипай, те моля.

Слушам – Притурила се планината.

Нека водата се спуска на воля –

идат ми Янините девет братя.

И на двoянката виком ми вие

в късните нощи, на тънка струя.

Дe? Ще ги чуя ли вече ония

песни юнашки, що ща да чуя?

Има си хубост всяка несгода.

Бит ли е – нека да хлопа, да чука.

В този град ние сме дива природа,

нейната сетна утеха, сполука.

Свири чешмата –

не я поправяй.

Недей улавя сокола морен.

Нека да пее домашният славей.

Ние със тебе какво да говорим?