СЛЪНЧОГЛЕДИ

Ах, как сте лятно възмъжали! –

все още непревили гръб,

а в пламналите ми сандали

през вас змията впива зъб,

дечица – шеметни и горди,

без път, без цел и хоризонт,

летяхме на златисти орди –

войничета в измислен фронт,

въоръжени със рапири

от бронзовите ви стебла,

животът топлите ни дири

измете с дългата метла.

Ах, как сте знойно възмъжали,

безмълвни мои слънчица...

Дали ще бъдем пак – едва ли! –

из слънчогледите деца.