БОЖИЯТ ТРАНСПОРТ

Нямам друг личен транспорт –
мятам шапката, чантата, шала в маршрутките
пратени ми от Господа,
из виещите търбуси на влаковете Му,
друсам се
в частните Му автобуси.
Ако искам да се отбия от ручилото на магистралата
нижа си ситните дири по баирите пеш –
пални свещ за мен
остави пламъчето – да трепка зеница на есенна птица –
и недей да ме мислиш.
Моля те – не съм тарторица
на мацките с къси чорапки,
снишени в шанеца на завоя с огърлици от капки слана,
трепетлики във воя към зимата.
Никой не ме товари, никой не ме разтоварва –
гарвани Господи –
черни гарвани – а аз пея с ангелите ти бели.
Сама.
Твоя съм и съм ничия.
Аз си тегля теглича и караваната –
сама на себе си Нарва.
Не загърбих лагуна, в която да съм била
птичи писък
и мах,
кротък плясък на люспестите весла.
Никой не ме е забравял необратимо,
винаги съм идещата навреме пролет.
Не ме викай да бъда зимата.
Есен нека ти бъда –
само не зимата,
сметена пряспа в ъгъла.

Дай да те водя и тебе.
Ще бъдем тъй смешни из Пратерите
денем и нощем и по продънените ешафоди,
енергийно независими рачета земеходи.
ОПЕК да си вири цените до края на времето неизбродимо.
Изцедиха ни мозъците, лимфите, плазмите
с техните тежки петролни платформи –
тъй пияни менади пият огнени сили от мъжките спазми
в бръшляновите гори.
Ако искаш да не ни покори
този свят със премазващи хубавци и красавици
да си склаждаме песните в мешките,
да си вдигнем кобурите,
да си метнем възглавниците
и да идем на онзи разклон дето древни лами
безутешно сънуват,
в насечени сънища сричат имена на реки
безсловесни
отнесли всемирната скръб в океаните.

С разтоварени ризи,
бохчи и грамади от помнещи камъни
да навирим глави – нека Бог да взриви
нови Великденски острови с проговорили статуи-великани
а ние – пръски светулки с душици на къси светлини
да летим по световните магистрали.

Ще те вихря през твоите ненаситни мелтеми, бризове и мистрали,
нося ти нотирани автографи от свети Николай и свети Мина,
колесник от светия Илия.
Само първата нощ да положа главица
на бездънната твоя гръд –
все пак аз съм тъй дълго вървяла из трънлива кория Жена.
Кичур рус ще прещрака на късо
в оператора за божествена телефония.
И ще бъдем по-тихи от дъжда,
който пее и ръси маслините за победители.
Най-тихите,
кухи,
солени и сухи каверни да лежим на пусия –
там където ще хлътне потокът вселенски на тласъци.
Само нервни импулси ще пляскат сред вихрени пясъци,
изненадани будни стада
от човеци – търкулнати камъни –
от теб небесно подкарани
на сочна паша в пустиня.





(из книгата "Ти, който хакна планетата" - 2008 г.)