МЪГЛА - диптих

I
Мъглата се спуска, мъглата си знае –
изкусна и мъдра, досущ като рая.
Неравности груби гальовно приглажда,
и мрака погубва, поглъща до сажда.
И всичко белее, светлее, топи се,
докато се слее със нейната мисъл –
за всички ни смътна, почти неразбрана,
но тя знае пътя, закътан в забрана.
Мъглата се ръси, ръми до забрава –
до моите пръсти, до къщната брава.


II
Мъгла...предвестнице на снеговете.
Дъха ми спира в гъстата ти изповед,
но думите бледнеят – не просветват –
нехаят ще ли да се преродят начисто.
Гората се разголва до замръзване –
дълбоко губи общия си смисъл –
и клонка подир клонка се изплъзва
в размития пейзаж – от влага клисав.
Градът се напоява с недоверие
и улица по улица отстъпва
пред мътната непокорима прерия –
без край и без начало и без тръпка.
Мъгла, мъгла...душа без обаяние,
очи безпътни, пътища без видимост.
Между сезоните лекуваш сляпо раните
и като нищо пак ще си отидеш.