РАЗПАДАНЕТО НА ТИШИНАТА

Понякога мъглата не спасява.
Природа е – не си виновен ти.
Не си отивай? – слушай и чети.
От тишината друго не остава.

Не се дочува поглед в синевата –
не са виновни късите очи.
Ирония – да чуваш, че бучи
през миглите на мисълта гората.

Не се спасяват мисли по стените
и колкото са светли и са чисти, 
върхът ги иска, живи алпинисти –
с телата им да гали канарите.

Понякога тъгата не спасява
от радостта, върха превзела с вик.
Не си отивай! – тя е само миг.
След обичта ни друго не остава.