Срещам кучето си бяло.
Пак е горе – по сокака.
Но така е остаряло,
че изобщо не ме чака.
Не ръмжи, въобще не джавка
и, изглежда, недовижда.
Шава в сухата канавка
и към залеза примижва.
И дори не ме поглежда
утринната ми страшилка.
Храня някаква надежда,
че след миг ще се умилква.
Ала то е тъй далече –
няма спомен като моя.
- Страшно куче, добър вечер!
Живо-здраво на завоя!
*
А за по-раншната ми среща с бялото куче ще прочетете в новата ми книга „Омара“, която отиде на печат и, за съжаление, това стихотворение вече не може да влезе в нея.
На пейката приседнах днеска в парка –
нали е празник – малко се пошлях,
и гледам – пред очите ми се мярка
лъжичка малка, цялата във прах.
Повдигнах я, обърсах я с дланчица -
тя блесна, мигновенно осъзнах:
Късмет ми е! – в рояците дечица
и волния им предвечерен смях.
И стана ми тъй благо и безгрижно –
засвети в мен заситен младенец,
и кротко спроти залеза примижвах,
до сетния му изтънял конец.
Денят е щедър и ни подарява
кому сандалче, а кому – лъжичка.
Сега среднощ му викам: – Дене, браво!
И да си знаеш, много те обичкам!
Оставам тук – под тежката дъга,
под арката венчална на асмата,
започвам да те чакам от мига
когато си отиваш... Аз самата
потеглям като филиз на лозница,
която ще те следва все по друма,
по-бърза и от прелетните птици
в трептежите на всяка твоя дума.
Оставам тук – самотна щъркелица,
в гнездото ни, до вчера още топло,
и клечици и сламки-вързуници
приглаждам с мисълта за теб, защото
ти ще се върнеш, зимата разпръснал,
разкъсал усмирените простори! –
и вятър с блага вест ще ме поръси,
че лятото за нас ще се повтори.
